Нямам много опит в блог-ването и не съм сигурен какво би трябвало да напиша в първия пост. Всъщност не съм сигурен дали въобще имам нужда от блог. Нито пък дали Вие (малко съм срамежлив, обещавам по-нататък да опитам да мина на "ти") имате нужда от подобно четиво. Както и да е. Вече имаме някакво начало и може би сега нещата ще потръгнат по-лесно.

Относно името на блога - ако си мислете, че съм луд фен на френските импресионисти - закъсняли сте! Бях такъв на 15. А на 15 бях доста отдавна. Сега харесвам преди всичко Климт. Притеснява ме фактът, че напоследък все повече хора започват да го харесват. Виждам репродукции на най-известните му картини едва ли не навсякъде. Изключвам голямоформатните календари, които отдавна са задължителна част от лайфстайла, а не просто начин да виждаш нещо хубаво, докато проверяваш дали и колко време ще имаш за семейството си през първия уикенд на следващия месец. Напечатани по чаши, найлонови пликчета, подложки за компютърни мишки и какво ли още не, тези картини губят огромна част от посланието си. Това усещане за масовост ме плаши. За щастие тук на сцената излиза другият ми голям любимец - Матиас Грюневалд. Съвременик на Дюрер и (за мен) най-малкото толкова добър. Ако не ми вярвате, поразтърсете из мрежата. Картините му едва ли биха привлекли фенове на тълпи.

Да се върнем на импресионистите. Ако те са ви страст и си търсите събеседник, моят съвет е да не се обръщате към баща ми. Той обожава импресионисти, но хич не е разговорлив. А с непознати понякога дори се държи като темерут. Ей така, от чист инат. За мен това беше огромно изпитание, защото като малък бях голямо плямпало. Все гледах да се заприказвам с някого за нещо. В пубертета това не се промени много. Само дето си внуших, че не се разбираме добре. Мислех си, че просто сме прекалено различни и толкоз. Честно казано не бях особено нещастен от това. Както вече споменах, баща ми макар и много интелигентен човек, е много чепат характер, с когото не е лесно да се разбираш. Представете си ужасът ми, когато преди около година започнах да се улавям, че аз самият вече предпочитам да не говоря толкова много. И дори да си мълча. Аз, на когото нито приятели, нито учители можеха да затворят устата, бях започнал да се превръщам в точно копие на баща си. Сега се уча да живея с това усещане, така както навремето се учих да приемам факта, че сме различни.

Обаче пак се отдалечих от импресионистите. От любовта ми към тях останаха преклонението пред Ван Гог и симпатиите към Тулуз-Лотрек. А името на блога е просто хитър начин (поне допреди няколко минути ми се струвашно хитър) да избегна повторението "лични впечатления" в описанието и в заглавието. Нямам претенции да съм винаги актуален, нито да съм безпристрастен. Още по-малко пък планирам да съм редовен. Надявам се нямате нищо против.

Мисля, че това е всичко е засега. Така и не можах да напиша нещо хубаво за импресионистите. Може би следващия път. Макар че много по-умно би било вместо да чакате пред мониторите, а аз да се пъна пред клавиатурата, да разторим някой албум с репродукции или просто да се разходим до някой музей.

Благодаря за отделеното внимание и до скоро писане/четене! М

copland,
радвам се, че освен да чета коментарите ти за Ф1 (които са от малкото заслужаващи си) във форума, ще мога да "надниквам" и в другите ти интереси чрез блога ти тук... :))) Добре дошъл! :)))
Поздрави! :)))